.

Влезе в един вход и запали цигара. Свечеряваше се, тумби момичета излизаха от магазините, имаха нужда от четвърт час да се посмеят, да поговорят на висок глас, да се побутват, да отворят пори и да попиват като гъби, преди да се върнат към бифтека и седмичното списание. Оливейра продъжи да върви. Без да драматизира, най-скромната обективност предразполагаше подстъп към абсурда на Париж, към установения живот. Тъй като си беше мислил за поетите, не му бе трудно да си спомни за всички, разобличили самотата на човек до човека, смешната комедия на поздравите, извиненията, когато се разминаваме по стълбите, благодарностите, когато отстъпваме място на госпожите в метрото, побратимяването в политиката и спорта. Само някакъв биологичен и сексуален оптимизъм можеше да замаскира факта, че човекът е остров, колкото и да не му харесва на Джон Дън. Контактите, възникнали по силата на рода, при някаква дейност, по служба, в леглото, на игрището, са контакти между преплетените, милващи се листа и клони на различни дървета, чиито стволове надменно възвисяват непреклонните си успоредници. “В дълбочина бихме могли да бъдем каквито сме на повърхността - помисли си Оливейра, - но за това би трябвало да живеем по друг начин. А какво означава да живеем по друг начин? Може би да живеем абсурдно, за да се сложи край на абсурда, да се хвърлим в прегръдките на друг. Да, може би любовта, но нашата otherness продължава толкова, колкото е при нас съответната жена, и освен това засяга само свързаното с тази жена. Всъщност няма otherness, а само приятно изживяване на togetherness. Все пак това вече е нещо…” Любов - онтологизираща церемония, даваща битие. И затова сега му бе хрумнало нещо, за което май трябваше да се сети в самото начало: без да притежаваш себе си, не можеш да притежаваш другостта, а кой наистина притежава себе си? Кой се завръща от самия себе си, от абсолютната самота, която означава да не разполагаш дори с компанията на самия себе си, да си принуден да влезеш в някое кино или в някой бардак, или в дома на приятели, или в някаква поглъщаща професия, или в брака, за да си поне сам-сред-останалите? Така парадоксално, пълната самота водеше до пълна установеност, до великата илюзия за чуждата компания, до човека сам в зала с огледала и звуци от ехо. Но хора като него и толкова други, които приемаха себе си (или се отхвърляха, но след като се опознаеха отблизо), попадаха в най-лошия парадокс - оказваха се на самия праг на другостта, но не съумяваха да го прекрачат. Истинската другост, изградена от деликатно общуване, от чудесна съгласуваност със света, не можеше да се постигне от една единствена страна, към протегнатата ръка трябваше да се протегне и друга ръка, отвън, от другото.

Из Игра на Дама, Хулио Кортасар