.

I. Тишина

“Искам да кажа, че езикът, на който може би ще ми бъде отредено не само да пиша, а и да мисля, не е нито латински, нито английски, нито италиански, нито испански, а един език, на който не знам ни дума, език на който немите неща ми говорят и в който може би един ден ще трябва от дъното на гроба да се оправдавам пред непознат съдник…”

В първа книга на своите Изповеди, на четири пъти, свети Августин се завръща към състоянието, което предхожда словото. На всеки път се пита: Ego non memori (но аз не си спомням) Защо съм бил свидетел на това, което се е случвало преди, без да имам спомен за него? Нямам думи с които да го опиша За периода, който той нарича Vita in matris utero или Vita intra viscera matris.
Какво съм изживял преди да заживея? От дните, които съм живял изваждам детството си, този период на тъмнина и мълчание. Щом съм бил заченат в тази кървава и греховна сцена и след това съм бил хранен посредством пъпната връв на майка ми, не съм ли и аз грешен? Кога съм бил невинен?
В античния свят, хората познавали два типа детство. Първото детство (infantia) е противоположно на второто (pueritia), тъй като infantia не познава само себе си, тъй като е лишено от език. Дете е този, който не може да говори от собствено име. Августин пита: Защо Бог е пожелал светът на детството да бъде съвсем друг от словестния свят, така че човек да няма достъп до този период.
Августин е бил обсебен от този предсловесен стадий, който предхожда словото, и следователно - паметта.
Състоянието, което предхожда словестността е един от основните проблеми на средновековната теология. В началото на 14ти век, Майстер Екхарт е заклеймен като еретик, заради редица съчинения, сред които са Liber benedictus и Beati pauperes spiritu. Във втория пише: “Когато още се намирах в своята първа причина, аз нямах никакъв Бог. Там аз имах само себе си и нищо повече не исках; и стоях там, неограничен от Бога и от всички неща […] Затова ние молим Бога, да сме лишени от “Бога” и да схващаме и навеки да се наслаждаваме на истината там, където и върховните Му ангели, и мухите, и душата са равни, там където се намирах и исках, каквото и да бях, и бях каквото исках […] Бог е неизказано слово.”
Повдигнат е процес, който се превръща в един от основните прецеденти на френската инквизиция. Екхарт построява защитата си с трактата Requisitus, който не е запазен. Умира през 1328 в Авиньон, преди края на съдебния процес.
.

II. Слово

Бог създава света, назовавайки го. Логосът предхожда детствтото, без самото то да го осъзнава. Не думите съществуват чрез човекът - човекът съществувa чрез думите. Неслучайно Страстите по Йоана на София Губайдулина не само започва, но и завършва с първите думи на Евангелието по Йоана, под звука на камбани.

В начале было Слово
и Слово было у Бога
и Слово было у Бога
и Слово было Бог
Оно было в начале у Бога
Все через Него начало быть

Дефиницията на Логос е “реч”, но и “смисъл”.
Православието не позволява музикални иструменти по време на литургиите - никакъв външен медиатор между човек и Бог; “само гласът ти и свещ в ръката”. Пасионът на Губайдулина не е драма, нито театрализация. Той е творба на мистическото богословие, музикална херменевтика, есхатологична медитация, пред която слушателят остава безмълвен, за бъде изпълнен от Словото.
Един речитатив декламира.

Която и да било музикална форма задължително се развива времево. Губайдулина обаче следва една чисто православна, апофатическа концепция за Христовто назоваване. Затова и пасионът конфронтира формалното времево подчинение с безвремието, в смисъла на есхатологическото му разбиране (или това, което е отвъд времето, където се явява Откровението). Губайдулина мисли върху самото понятие “безвремие” и разграничава у него четири различни конотации: естетическа, етическа, философска и религиозна. Когато Марсел Пруст говори за времето, “изгубено” или “намерено“, тогава неговото безвремие бива мислено като “абсурдност, или нещо между края и началото”. Същата концепция е имал Елиът в своите Quatuors. При Пруст и Елиът времето приема естетическа величина.
Когато времето е преодоляно, то се превръща в етическа даденост; когато бива “заличено”, говорим за философия.
Има обаче и още едно измерение, когато за времето не може да се каже нито че е “изгубено”, нито “превъзмогнато”, нито “заличено”, отрицанието му стига по-далеч: времето е погълнато, в смисъла на апостол Павел в неговите писма към Коринтците. Това изначално отсъствие на време е богословска величина. Откровението се случва отвъд него.
.

Формата на Йоханес Пасион е перманентно подчинена на противоречия, но и диалог, части, които се кръстовсват и разминват последователно - два хора, два две сцени, спорът за богочовешката природа на Христос.
Постоянната кофронтация между сакралната хоризонтала и земната вертикала - схеми, познати от изображенията на Апокалипсиса на Джото или на Микеланджело.
Произведението проследява две “сюжетни” линии (подобно на музиката на Пярт или на Бритен)- Христовите страсти на Голгота (Злото, казва Августин, convocat spectatores - привлича зрители) и едновременно с това, “събитията”, описани в Откровението. Първата е един всепоглъщащ речитатив, където гласът е единственият възможен инструмент, на ръба на музикалността, почти литургично движение. Символичният център се случва в осма част, по пътя към Голгота, където разпятието протича на фона на Апокалипсиса.

И взяли Иисус
Первый Ангел вострубил и сделались
град и огонь, смешанный с кровью
… и повели
И третья часть дерев согрела
Сей человек грешник
И, неся кресть Свой, …
Как может человек грешный творить
такие чудеса, какие Он творил?
Второй Ангел вострубил…

.

Страшният съд е оркестриран, но всички хармонични системи са оставни настрана. В този “вечен момент”, в който звучат седемте тръби, и се празнят седемте бокала на Гнева” аналитичността губи почва под краката си и се обезсмисля.
Това е музиката на последните неща - във и извън времето: двата хора едновременно възкликват “Свершилось. Свершилось.”

Губайдулина пише:
“Действително, времевата хоризонтала трябва да бъде погълната от вертикалата на мисълта, защото в противен случай последните върпоси биха останали без отговор. Именно поради това тези въпроси са последни, защото на тях е невъзможно да се намери отговор в анализ или дискусия. Те трябва да бъдат погълнати и превърнати в отговори, точно както в църквата, свещта бива погълната и трансформирана от огъня.”